Вече съм голям, още месец и ще стана на 11, наесен ще бъда пети клас, а нашите още не смеят да ме оставят сам вкъщи…
Ето, още не е започнала ваканцията, а вече ме водят на гости за цял ден на вилата на леля Мария и чичо Жоро (все ми вика „адаш“, не може да запомни, че съм Гошко, а не Жоро). А и тяхното синче е едно… пак цял ден ще ме занимава с неговите джаджи, хич не ми се ходи с тях!
След задължителното щипане по бузите и репликите „ей, колко е пораснал“ (като че аз не съм там), с Мити (и той е на почти 11, с една глава е по-висок от мен и пак си остава Мити, ама гледам да не му се подигравам…много) сме запратени да си играем на двора. Той обаче не може да се катери по дърветата, страх го е, не може и да играе на топчета, а ако измолим от чичо Жоро въздушния пистолет никога не уцелва даже мишената.
Пак ме задърпа навътре към стаята си след няма и един час, техните му били купили нещо велико, само трябвало да ми покаже и съм щял да плача 3 дни и 3 нощи на мама и тате да ми вземат и на мен такова… съмнявам се!
„Великото нещо“ се оказа робот, разбираш ли – роботче. Сиво-червено, високо колкото линията ми за час по математика – с две думи, нищо впечатляващо. Като казах така на Мити, той се ядоса и взе да го чупи – парченце по парченце, намуси се и не се спря докато цялата стая не стана само парченца от роботче.
Май сгафих, това нещо сигурно е скъпо, а сега като го счупи заради мен сигурно мама и тате ще трябва да го платят. Само че Мити стана от пода и ми каза „Ха сега да те видим колко си умен, сглоби го цялото и го подкарай като си толкова отворен!“.
Да, ама частите бяха навсякъде, а Мити седеше сърдит в средата на стаята и нямаше никакво намерение да ми помогне. Започнах да търся – част по част, после още една, мъчих се, пасваха, не пасваха, сглобявах, разглобявах.
По едно време и той се включи – започна да помага и така май отидоха към 2 часа. И тогава на мама и тате им хрумна да си тръгваме, а тъкмо беше станало интересно. Измолихме още малко време и се забързахме, само че Мити гледаше и се чудеше на нещо. След малко разбрах и аз – частите пасваха, но роботчето не изглеждаше точно така, както преди да го разглоби. Супер, казах аз, ако ти омръзне единият, можеш да си направиш нов робот.
При следващото влизане, този път на тате, измолихме „още 10 минутки само“, колкото да инсталираме и на моя телефон нещо и да може Мити да ми покаже какво прави тази джаджа. Той ходи, говори, свети, даже ни чува!
После, в колата, разказах на нашите за роботчето – най-накрая джаджа, която да ми е интересна! Ама ние наистина го сглобихме сами! Искам и аз такова – Коледа е далече, но пък рожденият ми ден наближава – дали ще ме огрее? Ще съм мнооого послушен, обещавам, даже, ако трябва, сам ще си го поръчам, Мити попита чичо Жоро от къде и аз си го записах – бил от Mobisector.
